Опознай Родината: Паниците, Рай и Ботев връх - една лека разходка

При първото ни посещение на хижа Рай в началото на месец март си решихме че ще има и още, тъй като точно тогава пръскалото бе позамръзнало и водата не се виждаше кой знае колко. Ето линк към този преход - първи ден и втори ден . Та решихме в по - подходящо и водно време да направим втори опит.

И речено - сторено, още месец преди избраната дата се запазват места в хижата, за тези които ще спят в нея, а ние с Тошко сме на поляната, за да изпробваме палатката.

Ей там ще отидем след малко - първо в подножието на върха, а след това и горе. Такива са плановете, и не трябва да се нарушават.

За целта още в зори сме в Габрово и от там през Шипка слизаме в южна България, и по точно Калофер. Отправната точка за тези красиви места, които ще ви покажа. Тъй като сме голяма група от различни краища на страната - центъра на Калофер е сборния ни пункт, хем да хапнем мазни банички за сила, че ще ни трябва. След около половин час всички участници са на линия, къде от София, от Сливен, от Стара Загора, Габрово и да не пропусна и нас от Шумен. Колоната е сформирана и караме за Паниците - на около 6 км от центъра на града.

Колите са на паркинг под дърветата, а ние нарамили раници, някои малки, други огромни тръгваме към Рай.

По стечение на обстоятелствата се заформиха две основни групи - бързи и бавни. Е кой колкото може, все пак сме дошли за разпускане и приятни емоции. Ние сме към бързите, тъй като плана го изискваше, имаме намерение днес да се качим и на Ботев и затова трябва да избързаме, за да имаме достатъчно време за това, а пък за неделята си оставяме посещение на пръскалото и леко спускане към колите за обяд.

Първото стръмно изкачване е преодоляно и сме заслужили почивка, започат прелестите на Балкана.

Каква зеленина, нали ? Но и зимните снимки са прекрасни, като че ли по ми харесва като всичко е бяло....

След първите пейки за почивка и информационната табела, че сме на територията ца Централен Балкан, следва лек преход в гориста местност, с изкачване естествено, след което следват тези почти полегати поляни, а гледките стават все по вълнуващи.

Излизаме на зимна стълбова маркировка и лека почивка за снимки.

Слънцето вече започва да напича, а пътеката - то цял път, но както и да е продължава да ни кара да вървим без капка сянка.

Захранвани от все още останалия сняг се виждат водопади из скалите.

Хайде, дойдоха поредните пейки за почивка, а мястото където отиваме идва все по близо и по близо, още някой час и сме там.

Последни панорамни гледки и навлизаме в Рогачевата гора.

От тази част на пътеката нямам снимки, защото се получават не добре от съчетанието на тъмни сенки и ярки слънчеви петна, трябва си време, за да послугуваш на есктемните условия, за да напвариш добра снимка, а аз не разполагах с такова. Бръх Ботев е по важен и отпрашваме по най бързия и задъхан начин през гората, а след това и нагоре по серпентините до края на изкачването. Тошко е водач, а аз се опитвах да не изоставям и се получи доста натоварваща отсечка.

Ура, вече сме горе и се разкри онази така красива гледка към Райското пръскало и Райските скали. Просто омайващо. Можеш да седиш така и да наблюдаваш природата, просто вълшебно. Междувременно малките бели облачета, които изпълзяха на хоризонта придобиха сивкав цвят и заеха по голямата част на до скоро безоблачното небе. Което ще е причина на Ботев малко по късно да нямаме кой знае каква гледка, поради мъглата, която дойде на тази височина.

След два часа и половина сме вече на хижата, разпъваме палатките, за да можем да си приберем раниците, няма да бъхтаме до върха с тях, я. Правим лек обяд, точно му е времето и в 13.20ч потегляме за върха.

До сега сме ходили два пъти там, но все е било с джип по пътя, а пък сега нали сме планинари ще го катерим като повечето хора - с краката.

Ей тези кончета минаха преди нас и отидоха точно на подходящото място за да се случи тази прекрасна картичка - Райското пръскало със свободни диви коне.

Казвам картичка, защото при първото пускане на някаква минимална част от снимките, някой каза че били толкова цветни и красиви, като картички.

И така изкачваме се по Тарзановата пътека нагоре към Ботев, цялата денивелация която трябва да изпълзим е около 800 - 900м от Рай. Пътеката започва зад хижата и продължава в посока хижа Васил Левски, след което се оклонява на дясно и започва да катери през Райските скали.

С всеки метър, който изминаваме гледките стават все по забележителни и всеобхватни. Почивките са чести, и точно да мога да снимам повече. Защото като вървят и аз се заплесна да снимам и все оставам последна, че и после трябва и да бързам, че да настигам групата.

Ей там онова със зеления покрив е хижата, а нашите палатки са пред нея, даже се виждат някъде.

С набирането на височина се появява и въжето. Не че е чак толкова опасно, без него, но се чувстваш значително по сигурно, особено на слизане.

Бързата група пръхти по баира

Пред хижата, до червеното петънце, е нашето зелено петънце - палатката

Гледките са просто омайващи, на където и да погледнеш все красота. Каква природа, имаме само, всеки уважаващ себе си българин трябва да я види и да се докосне до нея, а не да ходи я в Турция, Гърция и незнам къде. Опознай Родината, за да я обикнеш и ще я погледнеш с други виждащи очи...

Вече, сме почти на билото, е около един час може и да има още, но значително набираме височина. В царството на мъглите и снеговете.

И там ще стигнем след малко. На север мъгли, а на юг - слънце и зеленина.

Моите любими минзухари. Малко са, но въпреки всичко придават повече цвят на все още зимните склонове.

Пристигаме, след два часа и петдесет минути сме на върха. Много ли е, малко ли е - незнам, за първи такъв преход с такова изкачване, аз съм доволна от себе си. Следващия път сигурно ще е по - бързо.

А това е зимната колова маркировка на изток към Емине, след някоя и друга седмица ще сме отново тук, крачейки към морето!

Следва неминуемия чай, в метеорологичната станция и почивка на топло и безветрено място. Има и печат, даже два, който има от онези старите книжки на стоте забележителности, тук е мястото да си удари печат.

Почивката свърши, възстановихме сили и отново надолу. Но преди това и малко общи снимки, да си ги гледаме, като ни стане скучно в къщи.

Ей, как се радват на снега, все едно не са виждали до сега сняг.

Еми, всъщност е така, за 30 май да пипнеш сняг си е забалажителност.

Тук Тошко показва, че дълбочината на пряспата е над 50см в момента.

Хайде, наново по пътечката надолу към хижата. Движим се точно според плана, и преди да се е стъмнило трябва вече да сме на маса с ракийка, салатка, мезе...., абе кой каквото извади от раницата.

Поредното място за почивка, а аз пак се мъкна последна, но този път е заради самото спускане, внимавам повече, защото по голямата част от пътеката представлява сипей с малки камъчета, които стават като река като стъпиш отгоре им и много лесно можеш да паднеш, ако не внимаваш достатъчно.

Още малко и сме там. Голям зор е слизането, определено го направих по бавно от изкачването, но аз така съм си сигурна, пък и нали трябва да покажа тези гледки.