Софрата и скоковете край Веселиново

Отново е събота и се чудим къде да ходим, из платото не ни се ходи. След малко вече съм го измислила - водопадите до Веселиново. И без това има достатъчно много вода навсякъде, поне няма да е напразно ходенето ни. Даже и маршрут имаме - начало селото, следват скоковете, после софрата и после по каменния път през гората до края му - отбивката на черния път в началото на селото към Поляците.  Речено - сторено. GPS - а показа някакви 30 + километра, а програмата ги закова на 30. Кое е вярното ще го анализираме по късно.
И така след 8.30 пристигаме в селото, нарамваме раниците, разтягаме щеките и сме готови за път. Нормално, казват ни че не сме добре - да отидем до водопадите и да се върнем добре, ама за какво ще правим целият кръг - "  луди хора ". Казваме че до шест часа трябва да се върнем и потегляме по улиците на селото.

 Скоро достигаме до разклона на асфалтовия път и завиваме в ляво по чакъла. 

Минаваме над реката, а тя е буйна и мътна - явно много вода все още тече от планината. 

Белите парцалчета по храстите отстрани на реката показват какво е било нивото и преди няколко седмици - огромна, буйна и страшна. 

Питам Тошко днес дали ще ни се налага да прецопваме през рекички, както предишната седмица, че където отиваме навътре в планината, ако трябва да се връщаме ще е трудно. 

 След около 6 километра сме при пътеката за Големия скок - така му викат местните - най големия водопад.

Оставям раницата някъде по пътеката, тъй като няма смисъл да слизам с нея и после отново да се качвам, вземам само статива и се отправяме към шумящата вода. 

 И какво да видим? Водопада даже е замръзнал, изобщо не ми е хрумвало че може да е така. 

Толкова е висок, че чак не мога да го снимам целия, пък съм с широкоъгълен обектив. 
Следва пълна фотосесия - от едното място, от другото , от третото и така, докато не остана ракурс, от който да не е сниман.

Красиво е, нали? Винаги са ми харесвали всякакви водопади.

Но само не идвайте през лятото - няма какво да видите, водата просто я няма, всичко е пресушено, до следващата зима.

Продължаваме нагоре по пътя. Малка табелка ни насочва към следващата забележителност - пещерата. Отбиваме се в дясно, прецопваме през същата онази река от водопада, но много по маловодна и катерим пътеката. Не след дълго сме пред пещерата.

Който има желание може и да влезне в нея - незнам дали има нещо интересно - просто малка пещера. 

Тъй като ни чака достатъчно още път бързо се връщаме на основния чакълест път и продължаваме към малкия скок. Поредната табела ни указва, че трябва да се отбием и да последваме пътеката.

Малък е, да . И най вече водата е значително по малко.

По принцип не обичам да правя криви снимки - с изтичащо море или язовир и с наклонени сгради, но по този начин най добре мога да го обхвана и да го покажа 

Следват още няколко километра по чакълестия път и достигаме до последната забележителност в района . 

Но първо е големия заслон, приканващ ни да опечем едно агне 

Според легендата  преди три столетия Вълчан войвода и неговата чета почивали и се хранели на единствената голяма скална тераса, известна като Софрата, във Веселиновския проход. Тук той причеквал и нападал, минаващата по пътя в ниското, добре охранявана хазна със заплати на служители на Османската империя. А някъде в околността криел ограбеното злато. 

Има още доста интересни неща за това място, който иска може да ги прочете в този блог - блог

 Софрата се намира на около 10 км от началото на пътя, по справки за трака ни оставаха около 20 километра. 

За кратко се замислихме какво да правим - дали да се върнем обратно или да продължим до затваряне на кръга. Решаваме второто - има време, пък и се стъмва по късно - чак към 18.30 така че имаме достатъчно време. Всъщност точно до към шест и половина трябва да сме излезли на асфалт.

И така продължаваме по път, който вие нагоре в планината, продължава да си е такъв каменист, широк и крайно неподходящ за вървене. В някакъв момент Тошко каза, че му убива обувката ли, чорапа ли не стана ясно, но след още малко време пришката вече бе на лице и стана лошо. 

Каква бе причината така и не разбархме, дали новите обувки, или новите вълнени чорапи, обути на гол крак, не се знае. Сигурно някаква комбинация от двете, но му беше много трудно и лошо. А нямахме в раницата ни една лепенка или пък друг чифт чорапи - грешка голяма. Но нали така се учим и следващия път няма никога вече да се повтори това. 

В резултат пришките, които бяха станали огромни докато успеем да излезем от гората и да се доберем до асфалта, вече една седмица не са успели да зарастнат напълно. 

Аз бях по добре, поради това, че си купих един номер по големи обувки, имах само една малка пришка, от която на следващия ден нямаше нищо, даже и колената се държаха доста добре, а пътя наистина бе много. Най накрая GPS - а показа 29.9км 

По самия път нямаше нищо интересно - вървиш, вървиш и пак вървиш, докато стане тъмно, после още и още и към 18.40 достигнахме асфалта. . . .

От ей там от онези връхчета дойдохме и продължаваме да вървим . . . 

Чаена подкрепа

Изводите са много, просто трябва да ги запомним и да се поучим....

К Р А Й

Неделна разходка из Преславска планина ( малка част от източна Стара планина )

Поредния уикенд в началото на февруари ни радва с малко сняг и красиви зимни пейзажи. Както всяка неделя решаваме да се поразтъпчем малко из района, но тъй като Шуменското плато ни е омръзнало вече, насочваме поглед към малка част от истинската Стара планина. И по точно Преславска планина. Даже си правим и трак заповащ от село Имренчево, по някакви черни пътища се качваме на билото, след което слизаме по дерето, покрай язовира в близост до селото.

Ставаме рано, приготвяме раниците и в колата. След около двадесетина минути преминаваме през Преслав, тъй като е неделя банички не откриваме и се насочваме към близкото село Имренчево. Предишния ден бе валял сняг и всичко е чисто, бяло и красиво.

Паркираме в центъра на селото, нарамваме раниците и тръгваме. Няколко местни ни гледат с любопиство " тези пък какво дирят при нас, с тези големи раници, че и бастуни имат ... " почти съм сигурна че това е била първата мисъл, която им е минала през главата. Слънцето напомня за себе си, като приятно грейва в студената утрин.

След малка грешка в посоките, нацелваме пътя и се насочваме към нивите в близост до селото, граничещи с планината. Вървим из замръзнал черен път, със замръзнали кални локви и се любуваме на зимната картина на планината.

Красиво е - бяло, тихо, спокойно. 
Слънцето все по малко успява да пробие облаците, които с всяка минута стават по тъмни и плътни, но ние сме спокойни, дъжд няма как да ни завали, най много някоя и друга снежинка да прелети, но няма страшно. 

Продължаваме да вървим по черния път - трак, навлизаме в нещо като дере. Започва да се чува и някаква река. Все по близо и по близо, докато не достигаме до това 

 Дааа, това е пътят ни, през реката. И до тук. Ако е лято, прецопваш и готово, ако е лято това водище няма да го има, защото ще е пресъхнало, но сега след всичките дъждове в последно време, даже и малките рекички са станали значително пълноводни. 

Какво ли не го мислим, слагаме камъни, огромни, и след малко буйната вода ги отнася и разрушава импровизираните ни мостове. Ако се намокрим няма да е добре - студено е, няколко градуса под нулата е и едно мокрене би значило бързо прибиране в къщи. 
Нищо не можем да измислим, обхождаме голяма част от брега, но тъй и не откриваме подходящо място за брод.

Даже и на това разлятото не успяваме да преминем, водата е много дълбока. 

Все пак вземаме правилното и разумно решение и се връщаме обратно. Ще пробваме от другото дере, от където щяхм да се прибираме да достигнем до планината.
Отново преминавеме покрай селото и хващаме другия път.

Сняг, сняг, сняг. 
Всичко е бяло и недокоснато от човешка ръка. Вървим по белия път и правим първите следи.

Радваме се на дърветата, обсипани със сняг, толкова е красиво и приятно.
Ненадейно отново се чува шум на вода, приближаваме поредната зимна пълноводна река. 
След кратко разучаване успяваме да я прескочим и продължаваме по пътя.

Следва катерене нагоре към билната част, при което, след като минаваме високите дървета се натъкваме на поредното препяствие - надвисналите, отрупани със сняг клони на ниските дървета и храсти, които са покрай пътя.

Пътят вече не е такъв широк, а се превръща в една снежна завеса от клони.

 Снегът се посипва върху нас след преминаване под всяко едно дърво и се превръщаме в снежни човеци. В някакъв момент му намирам цаката, събарям снега от клоните с щеките, след което преминаваме спокойно напред. Но това няма край, пътят става все по малко проходим и играта със събарянето на снега ми омръзва. Решаваме, да се връщаме. 
Днес планината не иска да ни допусне до себе си. По добре да си вървим, ще има и друг път. Поне според мен, понякога живота ни предлага някакви сламки - отрицателни, положителни, насочващи, и понякога трябва да се вслушваме в тях. 

При връщането, дали заради това че температурите са вече положителни, но нивото на рекичката е с няколко пръста по високо от преди час.
Така разходката ни приключи, е пак направихме към 12-15 километра, не е без хич.

До следващия уикенд !

К Р А Й