Родопска одисея II - Саръкая - Мумджидам

Добро утро - от сърцето на високата част на източни Родопи. Утрото на поляните в близост до Саръкая ни посрещна с росна трева и рехава мъгла наоколо. Истинския изгрев всъщност се изгуби някъде из плътната облачност, която се е изпречила на хоризонта, но малко по късно слънчевият диск все пак успя да се покаже и да погали с лъчите си мократа ни палатка и раници. Птичките пеят наоколо, въздуха е свеж, мирише на трева и билки и всичко е прекрасно. 

След доста студената нощ, в палатката беше някъде към 6 градуса се зарадвахме много на слънчевите лъчи, които макар и за кратко се опитаха да ни стоплят. 

И слънцето се скри. Остана само влагата и мъглата, която се носеше наоколо. Не бързаме да ставаме, защото всичко е прекалено росно, пък и нямаме бърза работа. Да, чака ни път, но докъдето стигнем - до там. Планът ни за деня е в доста разтеглив вариант.

Общо взето тази нощ успях да спя, като изключим момента, в който се събудих от нещо и тогава чух кучето от съседния склон - Шарен нос да лае. После и кравите на единствения човек, който живее там започнаха да си говорят, кучо отново залая нещо и така. Като добавя и воя на разгонените елени, който се чуваше доста често, картинката която рисуваше моето съзнание в главата ми, в това диво място където се намираме ми попречи доста дълго да заспя отново.

С настъпването на светлината всички тези диви звуци затихнаха и дойде реда на птичите песни.

Направихме си ароматен чай от мащерка, която набрахме наоколо и поседнахме пред палатката да се наслаждаваме на гледката, която се разкрива наоколо. Навлечени със всички възможни и налични в нас дрехи просто попивахме момента, а той бе незабравим, магичен, свеж и студен.

Мързеливото и спокойно утро отстъпи място на прекрасния, свободен и с нищо не обвързан ден. Без обхват, без интернет, без спомен от сивото ни ежедневие, което оставихме в колите в с. Безводно, денят ни се очертаваше изпълнен с нови и вълнуващи приключения.

Закусихме топла храна и лека по лека се насочихме към събиране на палатките и целия лагер. 

Към 9.30 вече сме готови с раници на гръб да се впуснем в приключението за издирване на отдавна забравените и обрасли пътеки свързващи Саръкая с махала Мумджидам.

Хората, т.е. ние си заминаваме и всичко остава така, както е било дълги години - камъни, зеленина и гора, без човешко присъствие, без човешки говор - диво и самотно.

Последен поглед назад - вижда се скалата заедно с кацналия на нея бор. Как се е закрепил само там, също както и в Триградското ждрело са накали на невероятни места боровете.

Там в облаците трябва да се намира и Чиляка, през който минахме вчера в дъжда.

Бързо намираме пътеката, следи се доста добре, даже на места се вижда, че е почиствана преди време. Има отсечени доста храсти отстрани и всъщност се е получило нещо като тунел в буйната растителност. Следва само спускане през ниска гора, като от време на време преминаваме през малки полянки от които се открива гледка към отсрещната височина, където всъщност е и търсената от нас махала.

Ей там отсреща след някой и друг час трябва да се изкатерим - махала Мумджидам.
Продължаваме спускането по камънак и шумки от отминалата есен. Вървим бавно, като внимаваме да не се спънем из скритите препятствия по пътя. Пътеката вие на ляво, после на дясно, и после пак така, и постепенно слизаме надолу и къщите, които до скоро ги виждахме срещу нас вече са останали значително нагоре по отсрещния склон. 
Някъде по средата на пътя съзряхме долу в ниското един кръг от борова гора тотално счупена от тежината на снежната покривка, бе направо като клечки за зъби покосени една върху друга. И тогава си казах, добре че поне през онова начупеното няма да минаваме, но съм се лъгала. Не след дълго пътеката изви и пред нас се извисиха няколкото останали все още непрекършени борове. По голямата част от тях лежаха на земята като стъпкана трева от гигант, и на всичкото отгоре и едни малини като бяха плъзнали навсякъде из тях, се оформяше нещо като невъзможно за минаване място. Добре че някоя добра душа е решил да отреже няколко от по големите стволове паднали точно на пътеката и бе разчистил до известна степен за да може да се върви. 
Преминаваме бързо през боровата джунгла и отново навлизаме в широколистна гора, следва стръмно спускане и намираме воден оазис. Истинска чешма, и кладенче до нея. Попълваме си водните запаси, които значително са намалели от вчера, почиваме малко като комбинираме и с леко подкрепление от ядки и сладости - кой каквото си носи в раничките.

Следва още няколко минутно спускане и пред нас се показа речното корито на река Боровица.

Дааа, водата не е кой знае колко, но и няма възможност за преминаване без да се намокри човек. Обикаляме нагоре, надолу, но уви събуй, прецопай и обуй е единствения вариант, ако искаш да ходиш със сухи крака после.

Студената вода всъщност се оказва доста ободряваща и егергизираща. Бързо се обуваме и намираме продължението на пътеката, която естествено започва с яко изкачване на горе по стръмния хълм.

Тошко на фона на речното корито, а малко зад него се виждат и остатъците от някогашния каменен мост свързващ двете махали - Саръкая и Мумджидам. 
По скалите даже все още личи къде е минавала пътеката, на места стоят и укрепените с камъни участъци от нея. 
След скалистия участък отново се навлиза в ниска горичка и се върви в нея почти през цялото време. 

Ей там, в ляво се вижда Саръкая, а от дясно е билото на Шарен нос, който ще достигнем утре. Дерето между двете била е почти невъзможно за минаване, или поне ние, обикновените туристи не сме наясно със скритите пътеки, които се известни единствено на малцината останали местни.

Местенце за снимки и почивка от стръмното изкачване.

Ей за там сме тръгнали. Още малко остава.

Гората остана някъде зад нас в ниското и единствено малки храсти, са поникнали в каменистия склон.

Вече сме на територията на махала Мумджидам или това, което е останало от нея. 

Някога кипял живот, деца са бягали по поляните между къщите, днес тези двеста или триста годишни къщи са празни, самотни и с всяка година се рушат все повече и повече. Къде се е срутил покрива, къде някоя стена е поддала, а са толкова красиви. Винаги много съм харесвала такива вековни каменни къщи. Уникални са. 

 Думите са излишни, самият пейзаж говори сам за себе си...

Докато аз тичам насам на там за да снимам и да попивам всеки камък, дърво, зелена трева наоколо, компанията се оттегчи да ме чака. А на мен хич не ми се тръгваше, ако бе възможно днес да останем тук - да си запалим огън и да се наслаждаваме на красотата и спокойствието, които царуваха тук, щях да съм много доволна. Но уви плановете са други и потегляме към Три могили.

 Следва продължението......