" В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре ние събираме всички дни от дневника и така получаваме времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно.
А ти колко време си живял, страннико ? "

неделя, 18 януари 2015 г.

Трите Каи

2014 се изниза и е ред да започнем новата 2015г., с нови хобита и интереси. Докато при офроуда, на който до скоро бяхме запалени фенове - оператор и фотограф - смисъла и идеята е да стигнеш до дадено място с джип, където нямаш никаква работа,  без път по най - трудния начин то при планинарството е абсолютно същото само че използваш собствените си 4х4, демек крака. И така луд умора няма, само да има идеи ....
Един бегъл поглед в планинарския форум в темата срещи и уговорки и идеята беше приета единодушно и от двама ни - Тошко и Вики. Та така де направихме си една идеална разходка из студ, кал, сняг, вятър, скали и страхотни гледки.


Уговорката беше малко екстремна и ранна, но за идеята трябва да се направят и жертви. Първата беше страшно ранното ставане - към 3.30 през ноща, защото това не е сутринта. Бързо обличане и баз кафе строени пред колата с раници, камера и фотоапарат за съботна разходка. Времето беше идеално за събуждане -2 в Шумен с лека мъгла. GPS - са показа че към 5.25ч  трябва да сме на уговореното място - хижа Луда Камчия. Но поради още по гъстата мъгла, която беше залегнала по асфалтовия път между Шумен и Дъскотна, а така също и скрежа и замръза тук-таме ни отне малко повече от посоченото време. Студът продалжовоше да си бъде студ - през минус 4 около Арковна до нула на спирка Дропла, където трябваше да изчакаме главните виновници за идеята - Тодор и Румито.
Вече е сутрин - към 6 часа дойде и техния влак и екипирани кой с челник, кой с фенерче, се оптравихме от хижата, където оставихме колата към спирка Дропла и селото със същото дропленско име. От селото нищо не можах да видя защото бе толкова рано, че и селяните все още спяха - а излъгах - точно като минавахме от съседната ракета т.е. джамия / Ама нали много прилича на ракета с този остър покрив / се разнесе глас приканящ местното население да става. Преминахме по калните улици и през някакви ниви и още доста кал се изнесохме в посока някаква - към местните чукари и гори. Всъщност през цялото време се движихме по бяло червената маркировка за Ком - Емине.






 Ей там някъде към билото е първата ни точка за деня връх Коджа Кая / 597м / , до вчера изобщо не бях и подозирала че има такъв връх и че даже ще го изкачим, но живота е приключение и нови изживявания, които не трябва да се пропускат.
Към 7.30 вече стана сравнително светло и достигнахме до едни поляни, където маркировката вече липсваше, а нашите нови познайници имаха желанието и материалите да направят живота на други бъдещи Ком - Еминейци по приятен като ги понасочат малко в правилното направление. Е няма лошо всички се включиха - кой с рязане на клони, кой със документиране на случката, кой с реалната работа.




Еми направи се нещо и продължихме нагоре по склона. Времето все така продължаваше да бъде не особено дружелюбно, и освен мъгла с леки розовеещи оттенъци изгрев не успях да снимам - а имах такова голямо желание за един прекрасен цветен розово оранжев изгрев.... Еми следващия път. Последен пъглед към цивилизачията - всъщност някаква ферма предполагам с много злобно куче, което се чуваша чак при нас, а тя наистина беше далеко.


Набрахме височина и след еднин ръбест каменен чукар и доста изплезвания на езика от големия баир мъчнотията свърши и попаднахме в приказната гора - мъгла и пак мъгла.


Приказната гора бързо свърши и не успяхме да видим чудните феи, елфи и тем подобни - сигурно им беше студено или спяха зимен сън. От леко мокрите клони в гората на поляната където излязохме имаше значително замръзнали клони и треви и силен студен вятър заедно с четирима заблудени туристи нямащи работа там, но решили да видят как е по ниските върхове на Стара планина, дали всеки връх е на мястото си или в резултат на леката зима има някакви промени.




 Е с проверката на върховете не успяхме, поне за сега, че мъглата не искаше да ни напуска. Но приказката продължаваше - всичко беше прекрасно бяло и замръзнало, даже си имаше и снежна принцеса - в туристически дрехи - да и е топло.





Слънцето правеше неуспешни опити да пробие мъглата, а тя сякаш с всяка крачка ставаше все по - гъста и по гъста. Чак да ги изтърва, уж спрях за една две снимки и другарчетата почти ме изгубиха или аз ги изгубих. Не по добре е те да ме изгубят, нали трябва да снимам...






Явно набрахме достатъчно височина, защото взе да се обезмъглява, пък и слънчице пекна тук там. Красота, приказката продължаваше, повеите на вятъра ту носеха нова мъгла и сриваха всичко от поглед, ту показваха малки замръзнали поляни.





Неусетно бяхме стигнали края на скалата, върха. Мъглата остана под нас и ни позволи да видим тези страхотно красиви пейзажи. Даже и слънцето искаше да ни стопли - печеше така добре че от ледените треви не беше останало почти нищо.
Минус един заедо с мразовития вятър се чувстваше значително повече, прекрасните гледки, които се откриха и които в резултат на мъглата се променяха във всяка една секунда ме караха изобщо да не обръщам внимание на студеното време. Толкова беше красиво - море от мъгла, което в следващия момент показваше по някое селце, или връх, след което отново беше само море.






Гледки, гледки - няма да обяснявам коя е от юг , коя от запад, който е ходел ще го разбере, който не е - ми да отиде - през всеки сезон красотата ще е пълна и неоспорима.




Е стига с гледките, нека и малко туристи - вече станахме петима луди.



Мъглата отново взе да пъпли към нас, а нас ни чакаше път и следващата Кая и поехме обратно надолу към гората. Това е другата цел - в мъглата там.


Ей там на онова каменно било ще бъдем след някой и друг час. Ако някой ми беше казал, че щях да стъпя на него и да се катеря като някоя планинска коза - щях да му се изсмея, но ....


След последващото слизане през заснежената гора излязохме на някакви поляни, а Орта кая е вече почти близо.
Освен нас заблудените туристи из поляната имаше и заблудени коне, които даже ми позволиха да ги снимам - за хобито.




 Там някъде в облаците е село Билка, но за сега сме в другата посока. Една интересна следа, ако някой успее да я познае. На мен ми прилича на мечешка, но сигурно не е - кой знае.


Последната тобела, която видяхме за маршрута, след което последва кратко слезане през гориста местност и бяхме в подножието на Каята.


 Но от тук нататък табела никаква, и как сега да се качим по този чукар? Че и даста висок, добре поне че е студено че змиите все още спят, нали сме си приятелки ама все още не ми се ще да ги срещам.




Ми след известно лутане и проверки за изкачването на тази Кая се насочихме в дясно през гората и през онези храсти дето се виждат се изкачихме на първата височинка. От там по билото - скок, подскок от камък на трева или храст достигнахме до крайната възможна точка на средната кая.
Поглед към Голямата Кая.


Вече на върха на Средната Кая и гледките разкриващи се от там.





Увековечаване на събитието - някой да не каже че не съм се качила. Просто от време на време си обичам да си мрънкам, но Тошко ми е свикнал, какво да ме прави.




Още малко гледки и отново напред, тоест назад. Трябваше да намерим от къде да слезем, защото изкачването не беше подходящо за обратното. Така че продължихме по билото до по ниската част,  която преминаваше в склон покрит с треви и камъняк тук таме.




В колона по един се изнизваме към следващата ни цел - най ниската Уч Кая.
Язовира в далечината сигурно го познахте - Цонево и Чудните скали край него, но е достатъчно далеко и трудно се виждат.



На път за малката Кая, след изкачването и слизането по средната направо ми се взе тока, не е за всеки, но чувството когато вече си на върха не може да се сравни с нищо и просто трябва да се почувства. Заслужава си прекрачването, прескачането или заобикалянето на всеки един камък по пътя, до достигането на целта. Много ми хареса .


 Ето я и малката Кая с някакво блатце в подножието и, напълно замръзнало. Изкачването и беше просто удоволствие след предишните две. Най лекото най за края - добър подход на нашите водачи.


 На някой му липсва Народна Република България


И отново поглед към Язовир Цонево но от Малката Кая.




А това е поглед от малката към средната и голямата Каи - къде бяхме само . . . .


Последен поглед към Средната Кая, вече слизаме по черен коларски път към село Билка. Калта беше в доволни количества, тъй като слънчето на места бе успяло за стопи снега и размрази леда на някои места по пътя. Монотонно и безинтересно спускане и приключване на днешната разходка. Е не съвсем.


Железопътни релси, а . Следващо приключение трябваше да хванем влака до колата, защото тя бе изоставена някъде далеч - е не чак толкова далеко, само 6.7 км, но вървенето па асфалта не беше добра идея след всичкото за деня, пък и е приключение за се возиш на влак, даже и за две спирки.


 Чакаме влака - пуф паф, пуф паф,
Дойде, а след десетина минутки ни изръси на гара Дропла, казахме си чао с нашите нови познати Румито и Тодор, те продължиха за Карнобат, а ние с Тошко и Христо от Варна, който се присъедини по късно при нас се насочихме към вкъщи - всъщност към Шумен и Варна. Но не щеш ли на гарата друг познат на нашите хора - бай Хасан, новия хижар на Луда Камчия с когото се запознахме, и от приказка на приказка се отбихме при него за малко да си поговорим и като се почна една - ракийка, мезе, почивка за уморенита ни крака, топлинка и приказка и отиде чак до към тъмно.
Еми това май че беше всичко. И двамата сме много доволни, всичко беше идеално. Благодарим на нашите водачи, без които изобщо не бихме могли да стигнем до тези места, които посетихме.
Тази разходка беше първата съвместна с други планинари и дано от тук нататък имам много причини за още и още разкази и снимки.
И последно, че го забравих - целият трак - 17км или девет часа скитосване по баирите 4х4 крачно. 
Кратко филмче на самия преход  


К  Р  А  Й