" В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре ние събираме всички дни от дневника и така получаваме времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно.
А ти колко време си живял, страннико ? "

петък, 30 януари 2015 г.

В мъглите на Шуменското плато

В средата на януари сме, а времето / метеорологичното / сякаш не иска да става зимно и снежно. На вън е мокро от мъглите,  които по цял ден не успяват да се разсеят и обгръщат града в бяла пелена почти всеки ден. Имаме план за неделя да направим дълга разходка из платото, из познати и напознати за нас места. След работния съботен ден правим маршрут на GPS - а с начална точка вкъщи и крайна същата и една полукръгла обиколка по възможно най външния ръб на Шуменското плато. В резултат на което програмата засича цифрата от 27 километра. Ами това е - планът за утре е готов, участниците са ясни - аз и Тошко, с раници и всичко необходимо.
Ставаме по тъмно - бърза закуска с вкусни макарони, сирене и запържен в масло червен пипер и сме готови за път. Времето е както и до сега - мъгла, мокро и даже на моменти припръсква и дъжд. 7.50часа - поемаме към най краткия път към " чупката " под паметника 1300г. България и усещаме първата грешка за деня - пълния томбак . Трудно се върви след като си закусил стабилно преди има - няма половин час - извода е вече закуските да се правят по късно - по време на самия преход.
Макар и да сме се изкачили над града все още сме в прегръдките на мъглите.
Посоката е ясна - скалния манастир над село Хан Крум.


Дори и пролетните цветя са поредното доказателство за изключително топлото и меко време за сезона.

Виждаме първите кокичета, тук - таме из гората, а чувството че пролетта наближава, а с това и възможността за повече излети сред природата, ни кара да са чувстваме прекрасно, въпреки подтискащата настроението мъгла.
Бяло, светло и приказно, гледките са твърде ограничени, но поне пътят е на линия и започваме леко спускане към манастира. За тези, които до сега не са попадали на тази забележителност малко повече информация - за изграждането на скалния манастир е използвана естествена пещера, която е била допълнително пригодена и дообработена за нуждите на монасите. Храмът е изкусно и прецизно изсечен направо в скалата. Манастирската църква се отличава от другите скални църкви в региона с това, че има кохна - полукръгла ниша, намираща се в северната и южната стена на храмовете. Освен църквата има и още едно голямо помещение, което вероятно е било използвано като спално. Скалния манастир е един от най добре запачените скални манастири на територията на България.
Вървим по пътя, който започва да става стръмен и с все повече камъни, носени от дъждовете през есента. Ненадейно пътека в ляво ни накара да напуснем вече труднопроходимия за автомобили черен път и да поемем по малка пътечка, която ни довежда до първата цел за деня. 
Но преди това кратка почивка за фото лов на първите пролетни минзухари, окъпани във водни капки. Като малки пламъчета излизат от мократа шума.



Последна насочваща табелка и вече сме близо до целта .


 До маснастира се стига по изсечена в скалата вита стълба, която в края си преминава в коридор, водещ към помощенията. Поставени са въжета, спомагащи и даващи на хората така нужната увереност за лесно и безрисково достигане на скалната обител. 


Спомням си предишния път, преди няколко години как се изкачих на четири крака, бавно, трудно, рисковано, тогава нямаше такива опори и цялата дейност по изкачването си беше опасно и екстремно преживяване.

Вътре е чисто, бяло и сякаш те приканя да останеш за по дълго - чувстваш се някак спокойно и приятно. Попадаш в някакъв друг свят - минало така далечно и в същото време и настояще, докосваш се до нещо така древно и непроменено от времето и годините. 
Даже и калинките са намерили най - удобното място за разположението си - на тавана, точно над олтара. 
Още няколко снимки и отново поемаме надолу по каменните перила, макар че ми се иска да останем още в спокойствието и тишината на мястото,но сме пирнудени от времето да продължим по пътя си.





Маглата сякаш става по - гъста и имам чувството, че я виждам как нахлува в помещенията. Всичко на вън е бяло и мокро.

Ей там горе бяхе до преди малко, а сега отново слагаме раниците и по позната пътека продължаваме към следващата цел.

Но първо леко лирично отклонание - няма начин да не запаметя тези красиви скални 
" шкембета "

Много красиви скални творения на природата
Въпреки мъглата гората е свежа и красива, а камъните покрити с зелен, свеж мъх са навсякъде, откъдето вървим.

 След доста голям преход в преследване на табелите " Момина Скала " достигаме до много добре изграден, поддържан заслон. Добри хора са направили мястото просто уникално - има шкафчета с различни съдове, поне 6 - 7 скари прилежно наредени до огнището и чакаши поредната мръвка за препичане на огъня, новоизградена каменна чешма и не на последно място снимките на Ботев и Левски - двамата българи заслужаващи най - голяма почит от цялото население на България.



 Едно голямо браво на хората сътворили и грижещи се за това място.
След кратка почивка, придружена с лек обяд сме готови отново за път, а табелите за Момината скала продължават да се явяват тук - таме. 
На следващия завой има и указателна табела, указваща ни че следаващата ни цел се намира на 30 метра. 
Е това беше, вървяхме доста за да достигнем до тази Момина скала, времето е дошло за да я видим. Изоставяме широкия път и по една малка пътечка поемаме навътре в гората, при което след 2-3 минути се изправяме пред огромна скала поставена в нищото в гората, с изсечени каменни стълби и нещо като олтар. Ще кажеш, че скалата е поставена с някакъв хеликоптер на това място, без нищо друго толкова високо и грамадно наоколо. 

 Чак фотоапарата не може да я обхване, за да я документирам. 
Едно нещо не ми хареса - навсякъде е като швейцарско сирене от дупките на иманярите, търсещи поредното несметно богатство, около такива храмове! 
За името на скалата се носи чудна легенда - " Горе на североизток от " Бобата ", над непристъпните скали се белеели стените и кулите на българска твърдина. Там живеел местен феодал. Времето течало с обичайната си ежедневност, когато от изток се задали турски орди. Дълго време владетелят отблъсквал нападанията на нашествениците. Крепостта била непристъпна и добре охранявана, но турците успели да влезнат в нея. Дъщерята на феодала, хубавата Параскева, побягнала и се качила на отсрещната висока скала, за да се спаси. Тя отправила поглед към познатите сипеи, към сребърната лента на река Камчия, и от очите и бликнали сълзи. Османлиите я съзрели и се спуснали към нея. За да спаси честта си, девойката се хвърлила в пропастта. Оттогава и до днес скалата носи името " Момина Скала ", а по стръмните и склонове бавно се стичат кристално бистрите " Момини Сълзи ". "
Този път не усетх мястото като чисто, бяло и всяващо спокойствие, а по скоро като опасно, с всичките малки камъни, чакащи да се подхлъзнеш по тях, и да си счупиш главата. 
Но сигурно просто си въобразих...
Връщаме се отново на пътя и продължаваме, за момент мъглата се оттегля, и показва насрещния хълм .

Пътят премина отново в пътека и започва плавно изкачване към хижа Букаците.


Минаваме покрай хижата транзит и продължаваме към друг скален феномен - " Окото " и 
" Диреклията " 
Поради напредващото време се насочваме само към Диреклията . До сега все го оставяхме за другия път, а сега този път е дошъл. След табелка " погледно място Диреклията " поемаме по пътечка през излолиста гора и след няколко минути достигаме до скален ръб, след който по тясна и опасна пътечка се стига до огромна скала с малка дупка в основата. 
Входа е тесен, и нямаме желанието да се врем там - не е за нас.
Няколко фотоса и слизаме от долната стана, за да видим големия отвор, издълбан в скалата заедно със скалния дирек, от който произлиза и името на скалата - Диреклията.

А ето и непристъпната скала - по нея ясно личат и каменни стъпала - силно изронени от времето и природните стихии, по които някога монасите са стигали до убежището си - днес почти непристъпно.

На нялко метра надолу е следващата огромна скална маса " Подковата " 
Скална обител, подът на която е под формата на подкова . 
Поставени са специални въжета, и влизането в нея е лесно и безопасно. Един път стъпил вътре се разкрива разкошен пейзаж към Осмарския боаз, но днес с мъглата гледка просто липсва.


Дупката, през която се влиза в Подковата.


През Окото не минаваме, защото ни остава още около три часа път, а денят е към края си. Следват много кални горски пътища с огромни коловози от дървосекачите, които са навсякъде из платото. Мъглата отново обгръща пътя, по който вървим, а калта е неотменим спътник за дълго време напред. В някакъв момент започват да падат и капки, отначало си мисля че това е от гъстата мъгла, след което капките се усилват и стават значително по големи. Дъждът, за който говореха предния ден метеоролозите е факт, а ние вървим ли вървим... Добре, че вече сме на асфалта, екипирани сме добре и водата не е проблем, просто трябва да вървим по пътя до вкъщи, уморени много, но заредени с положителната енергия на на най голямата сила - природата ! 
17.50 часа вече сме у дома . Добра разходка си направихме.

К Р А Й 


неделя, 18 януари 2015 г.

Трите Каи

2014 се изниза и е ред да започнем новата 2015г., с нови хобита и интереси. Докато при офроуда, на който до скоро бяхме запалени фенове - оператор и фотограф - смисъла и идеята е да стигнеш до дадено място с джип, където нямаш никаква работа,  без път по най - трудния начин то при планинарството е абсолютно същото само че използваш собствените си 4х4, демек крака. И така луд умора няма, само да има идеи ....
Един бегъл поглед в планинарския форум в темата срещи и уговорки и идеята беше приета единодушно и от двама ни - Тошко и Вики. Та така де направихме си една идеална разходка из студ, кал, сняг, вятър, скали и страхотни гледки.


Уговорката беше малко екстремна и ранна, но за идеята трябва да се направят и жертви. Първата беше страшно ранното ставане - към 3.30 през ноща, защото това не е сутринта. Бързо обличане и баз кафе строени пред колата с раници, камера и фотоапарат за съботна разходка. Времето беше идеално за събуждане -2 в Шумен с лека мъгла. GPS - са показа че към 5.25ч  трябва да сме на уговореното място - хижа Луда Камчия. Но поради още по гъстата мъгла, която беше залегнала по асфалтовия път между Шумен и Дъскотна, а така също и скрежа и замръза тук-таме ни отне малко повече от посоченото време. Студът продалжовоше да си бъде студ - през минус 4 около Арковна до нула на спирка Дропла, където трябваше да изчакаме главните виновници за идеята - Тодор и Румито.
Вече е сутрин - към 6 часа дойде и техния влак и екипирани кой с челник, кой с фенерче, се оптравихме от хижата, където оставихме колата към спирка Дропла и селото със същото дропленско име. От селото нищо не можах да видя защото бе толкова рано, че и селяните все още спяха - а излъгах - точно като минавахме от съседната ракета т.е. джамия / Ама нали много прилича на ракета с този остър покрив / се разнесе глас приканящ местното население да става. Преминахме по калните улици и през някакви ниви и още доста кал се изнесохме в посока някаква - към местните чукари и гори. Всъщност през цялото време се движихме по бяло червената маркировка за Ком - Емине.






 Ей там някъде към билото е първата ни точка за деня връх Коджа Кая / 597м / , до вчера изобщо не бях и подозирала че има такъв връх и че даже ще го изкачим, но живота е приключение и нови изживявания, които не трябва да се пропускат.
Към 7.30 вече стана сравнително светло и достигнахме до едни поляни, където маркировката вече липсваше, а нашите нови познайници имаха желанието и материалите да направят живота на други бъдещи Ком - Еминейци по приятен като ги понасочат малко в правилното направление. Е няма лошо всички се включиха - кой с рязане на клони, кой със документиране на случката, кой с реалната работа.




Еми направи се нещо и продължихме нагоре по склона. Времето все така продължаваше да бъде не особено дружелюбно, и освен мъгла с леки розовеещи оттенъци изгрев не успях да снимам - а имах такова голямо желание за един прекрасен цветен розово оранжев изгрев.... Еми следващия път. Последен пъглед към цивилизачията - всъщност някаква ферма предполагам с много злобно куче, което се чуваша чак при нас, а тя наистина беше далеко.


Набрахме височина и след еднин ръбест каменен чукар и доста изплезвания на езика от големия баир мъчнотията свърши и попаднахме в приказната гора - мъгла и пак мъгла.


Приказната гора бързо свърши и не успяхме да видим чудните феи, елфи и тем подобни - сигурно им беше студено или спяха зимен сън. От леко мокрите клони в гората на поляната където излязохме имаше значително замръзнали клони и треви и силен студен вятър заедно с четирима заблудени туристи нямащи работа там, но решили да видят как е по ниските върхове на Стара планина, дали всеки връх е на мястото си или в резултат на леката зима има някакви промени.




 Е с проверката на върховете не успяхме, поне за сега, че мъглата не искаше да ни напуска. Но приказката продължаваше - всичко беше прекрасно бяло и замръзнало, даже си имаше и снежна принцеса - в туристически дрехи - да и е топло.





Слънцето правеше неуспешни опити да пробие мъглата, а тя сякаш с всяка крачка ставаше все по - гъста и по гъста. Чак да ги изтърва, уж спрях за една две снимки и другарчетата почти ме изгубиха или аз ги изгубих. Не по добре е те да ме изгубят, нали трябва да снимам...






Явно набрахме достатъчно височина, защото взе да се обезмъглява, пък и слънчице пекна тук там. Красота, приказката продължаваше, повеите на вятъра ту носеха нова мъгла и сриваха всичко от поглед, ту показваха малки замръзнали поляни.





Неусетно бяхме стигнали края на скалата, върха. Мъглата остана под нас и ни позволи да видим тези страхотно красиви пейзажи. Даже и слънцето искаше да ни стопли - печеше така добре че от ледените треви не беше останало почти нищо.
Минус един заедо с мразовития вятър се чувстваше значително повече, прекрасните гледки, които се откриха и които в резултат на мъглата се променяха във всяка една секунда ме караха изобщо да не обръщам внимание на студеното време. Толкова беше красиво - море от мъгла, което в следващия момент показваше по някое селце, или връх, след което отново беше само море.






Гледки, гледки - няма да обяснявам коя е от юг , коя от запад, който е ходел ще го разбере, който не е - ми да отиде - през всеки сезон красотата ще е пълна и неоспорима.




Е стига с гледките, нека и малко туристи - вече станахме петима луди.



Мъглата отново взе да пъпли към нас, а нас ни чакаше път и следващата Кая и поехме обратно надолу към гората. Това е другата цел - в мъглата там.


Ей там на онова каменно било ще бъдем след някой и друг час. Ако някой ми беше казал, че щях да стъпя на него и да се катеря като някоя планинска коза - щях да му се изсмея, но ....


След последващото слизане през заснежената гора излязохме на някакви поляни, а Орта кая е вече почти близо.
Освен нас заблудените туристи из поляната имаше и заблудени коне, които даже ми позволиха да ги снимам - за хобито.




 Там някъде в облаците е село Билка, но за сега сме в другата посока. Една интересна следа, ако някой успее да я познае. На мен ми прилича на мечешка, но сигурно не е - кой знае.


Последната тобела, която видяхме за маршрута, след което последва кратко слезане през гориста местност и бяхме в подножието на Каята.


 Но от тук нататък табела никаква, и как сега да се качим по този чукар? Че и даста висок, добре поне че е студено че змиите все още спят, нали сме си приятелки ама все още не ми се ще да ги срещам.




Ми след известно лутане и проверки за изкачването на тази Кая се насочихме в дясно през гората и през онези храсти дето се виждат се изкачихме на първата височинка. От там по билото - скок, подскок от камък на трева или храст достигнахме до крайната възможна точка на средната кая.
Поглед към Голямата Кая.


Вече на върха на Средната Кая и гледките разкриващи се от там.





Увековечаване на събитието - някой да не каже че не съм се качила. Просто от време на време си обичам да си мрънкам, но Тошко ми е свикнал, какво да ме прави.




Още малко гледки и отново напред, тоест назад. Трябваше да намерим от къде да слезем, защото изкачването не беше подходящо за обратното. Така че продължихме по билото до по ниската част,  която преминаваше в склон покрит с треви и камъняк тук таме.




В колона по един се изнизваме към следващата ни цел - най ниската Уч Кая.
Язовира в далечината сигурно го познахте - Цонево и Чудните скали край него, но е достатъчно далеко и трудно се виждат.



На път за малката Кая, след изкачването и слизането по средната направо ми се взе тока, не е за всеки, но чувството когато вече си на върха не може да се сравни с нищо и просто трябва да се почувства. Заслужава си прекрачването, прескачането или заобикалянето на всеки един камък по пътя, до достигането на целта. Много ми хареса .


 Ето я и малката Кая с някакво блатце в подножието и, напълно замръзнало. Изкачването и беше просто удоволствие след предишните две. Най лекото най за края - добър подход на нашите водачи.


 На някой му липсва Народна Република България


И отново поглед към Язовир Цонево но от Малката Кая.




А това е поглед от малката към средната и голямата Каи - къде бяхме само . . . .


Последен поглед към Средната Кая, вече слизаме по черен коларски път към село Билка. Калта беше в доволни количества, тъй като слънчето на места бе успяло за стопи снега и размрази леда на някои места по пътя. Монотонно и безинтересно спускане и приключване на днешната разходка. Е не съвсем.


Железопътни релси, а . Следващо приключение трябваше да хванем влака до колата, защото тя бе изоставена някъде далеч - е не чак толкова далеко, само 6.7 км, но вървенето па асфалта не беше добра идея след всичкото за деня, пък и е приключение за се возиш на влак, даже и за две спирки.


 Чакаме влака - пуф паф, пуф паф,
Дойде, а след десетина минутки ни изръси на гара Дропла, казахме си чао с нашите нови познати Румито и Тодор, те продължиха за Карнобат, а ние с Тошко и Христо от Варна, който се присъедини по късно при нас се насочихме към вкъщи - всъщност към Шумен и Варна. Но не щеш ли на гарата друг познат на нашите хора - бай Хасан, новия хижар на Луда Камчия с когото се запознахме, и от приказка на приказка се отбихме при него за малко да си поговорим и като се почна една - ракийка, мезе, почивка за уморенита ни крака, топлинка и приказка и отиде чак до към тъмно.
Еми това май че беше всичко. И двамата сме много доволни, всичко беше идеално. Благодарим на нашите водачи, без които изобщо не бихме могли да стигнем до тези места, които посетихме.
Тази разходка беше първата съвместна с други планинари и дано от тук нататък имам много причини за още и още разкази и снимки.
И последно, че го забравих - целият трак - 17км или девет часа скитосване по баирите 4х4 крачно. 
Кратко филмче на самия преход  


К  Р  А  Й