" В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре ние събираме всички дни от дневника и така получаваме времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно.
А ти колко време си живял, страннико ? "

събота, 21 февруари 2015 г.

Неделна разходка из Преславска планина ( малка част от източна Стара планина )

Поредния уикенд в началото на февруари ни радва с малко сняг и красиви зимни пейзажи. Както всяка неделя решаваме да се поразтъпчем малко из района, но тъй като Шуменското плато ни е омръзнало вече, насочваме поглед към малка част от истинската Стара планина. И по точно Преславска планина. Даже си правим и трак заповащ от село Имренчево, по някакви черни пътища се качваме на билото, след което слизаме по дерето, покрай язовира в близост до селото.
Ставаме рано, приготвяме раниците и в колата. След около двадесетина минути преминаваме през Преслав, тъй като е неделя банички не откриваме и се насочваме към близкото село Имренчево. Предишния ден бе валял сняг и всичко е чисто, бяло и красиво.

Паркираме в центъра на селото, нарамваме раниците и тръгваме. Няколко местни ни гледат с любопиство " тези пък какво дирят при нас, с тези големи раници, че и бастуни имат ... " почти съм сигурна че това е била първата мисъл, която им е минала през главата. Слънцето напомня за себе си, като приятно грейва в студената утрин.

След малка грешка в посоките, нацелваме пътя и се насочваме към нивите в близост до селото, граничещи с планината. Вървим из замръзнал черен път, със замръзнали кални локви и се любуваме на зимната картина на планината.

Красиво е - бяло, тихо, спокойно. 
Слънцето все по малко успява да пробие облаците, които с всяка минута стават по тъмни и плътни, но ние сме спокойни, дъжд няма как да ни завали, най много някоя и друга снежинка да прелети, но няма страшно. 


Продължаваме да вървим по черния път - трак, навлизаме в нещо като дере. Започва да се чува и някаква река. Все по близо и по близо, докато не достигаме до това 

 Дааа, това е пътят ни, през реката. И до тук. Ако е лято, прецопваш и готово, ако е лято това водище няма да го има, защото ще е пресъхнало, но сега след всичките дъждове в последно време, даже и малките рекички са станали значително пълноводни. 



Какво ли не го мислим, слагаме камъни, огромни, и след малко буйната вода ги отнася и разрушава импровизираните ни мостове. Ако се намокрим няма да е добре - студено е, няколко градуса под нулата е и едно мокрене би значило бързо прибиране в къщи. 
Нищо не можем да измислим, обхождаме голяма част от брега, но тъй и не откриваме подходящо място за брод.

Даже и на това разлятото не успяваме да преминем, водата е много дълбока. 


Все пак вземаме правилното и разумно решение и се връщаме обратно. Ще пробваме от другото дере, от където щяхм да се прибираме да достигнем до планината.
Отново преминавеме покрай селото и хващаме другия път.



Сняг, сняг, сняг. 
Всичко е бяло и недокоснато от човешка ръка. Вървим по белия път и правим първите следи.



Радваме се на дърветата, обсипани със сняг, толкова е красиво и приятно.
Ненадейно отново се чува шум на вода, приближаваме поредната зимна пълноводна река. 
След кратко разучаване успяваме да я прескочим и продължаваме по пътя.

Следва катерене нагоре към билната част, при което, след като минаваме високите дървета се натъкваме на поредното препяствие - надвисналите, отрупани със сняг клони на ниските дървета и храсти, които са покрай пътя.


Пътят вече не е такъв широк, а се превръща в една снежна завеса от клони.


 Снегът се посипва върху нас след преминаване под всяко едно дърво и се превръщаме в снежни човеци. В някакъв момент му намирам цаката, събарям снега от клоните с щеките, след което преминаваме спокойно напред. Но това няма край, пътят става все по малко проходим и играта със събарянето на снега ми омръзва. Решаваме, да се връщаме. 
Днес планината не иска да ни допусне до себе си. По добре да си вървим, ще има и друг път. Поне според мен, понякога живота ни предлага някакви сламки - отрицателни, положителни, насочващи, и понякога трябва да се вслушваме в тях. 



При връщането, дали заради това че температурите са вече положителни, но нивото на рекичката е с няколко пръста по високо от преди час.
Така разходката ни приключи, е пак направихме към 12-15 километра, не е без хич.
До следващия уикенд !

К Р А Й 

1 коментар: