" В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре ние събираме всички дни от дневника и така получаваме времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно.
А ти колко време си живял, страннико ? "

понеделник, 23 март 2015 г.

Честит имен ден и на Рай ското място - ден трети

Продължаваме със скитосването ни по южните склонове на Стара планина и по точно между Калофер и Карлово. Предишния ден достигнахме до хижа Рай, където нямаше обхват на телефона, но имаше Wifi за връзка с останалия свят. Нямаше баня, защото тръбите на банята били замръзнали, поне по думите на хижаря, в което нещо не ми се връзват нещата, но както и да е. 
И така след като слязохме в Калофер, след лек обяд в местното централно заведение си казахме чао с групата, отворихме картата и решихме да се насочим някъде на запад към Карлово. 



И ето я крайната ни точка - хижа Хубавец. Как стигнахме до там - ами пак с интернет. След като Тошко нещо порови в телефона си и изрови идеята да не нощуваме в хотел в Карлово, а в тази хижа. На мен косата ми настръхна автоматично, тъй като деня вече преваляше и светлата част на деня си заминаваше, а заедно с това и моето спокойствие. Изобщо не исках и да си помислям да вървя в тъмното някъде из гората и да не знам кога ще стигнем до тази хижа - подслон. Тази година постоянно ни се случва да замръкваме из горите, я край Котел, я край Веселиново, я из платото или да ходим на редовната си вечерна разходка от 6-7км до паметника по тъмно и сега напълно бях против да вървя из тъмната гора с мечки към тази незнайно къде намираща се хижа ! За което мрънках достатъчно преди да тръгнем. Всичко беше изчислено до последната минутка светлина - обадихме се в хижата и те ни казаха че 2-3 и ще стигнем, което по сметки излизаше точно по тъмно. Затова трябваше да се бърза особено много. Разтоварихме голяма част от багажа, аз даже си оставих раницата, за което пък съжалих още на първите десетина минути, защото е много неудобно да вървиш с фотоапарат, щеки в ръце, разни шишета с вода из джобовете, но нямаше време да се връщам, а в Тошковата раница сложихме всичко друго необходимо за една вечер. 
Снимки от този преход нямам, защото иначе щяхме да се забавим прекалено много. Ще пусна снимките от следващата сутрин, когато се връщахме на обратно към града. 
Единия вариант, по екстремния започва от ВЕЦ - а до парка на Карлово, по която пътека тръгнахме ние. Там изкачваш една относително голяма денивелация за много кратко време, за да стъпиш на основната пътека която е за хижата и високата планина нататък. 


Особеното е че се върви през цялото време до каменистото дере на Стара река. А тези камъни направо ни разказаха играта, по лошо от изкачването на стъпала даже. 


Това е част от пътеката, камъни и още камъни, добре че поне няма сняг, че тогава направо не ми се мисли каква пързалка ще е, нагоре - надолу.



Гадинките вече са събудени от пролетното слънце







А това са гледките, които се разкриват с всяка изминала крачка. Много е красиво, а ако сезона беше лято и всичко е зелено или пък есен с нейните разнообразни цветове просто ще ми трябва цял ден за да стигна до хижата, защото ще искам да снимам на всяка крачка.






В първите 30-50 минути пътеката катери надолу, нагоре след което става сравнително хоризонтална, което е знак че хижата наближава. Преминават се редица мостчета, на няколко места има беседки за пикник и три чешми по пътя. Но и да няма водата в реката е напълно годна за пиене, даже е по хубава, лично изпробвана от нас вечерта. Защото ни свърши водата насред нищото и единствения вариант бе да напълня от реката. 






Какво да кажа за бързото ни минаване вечерта, освен че наистина много скоростно сме го взели, от последната чешма, която е на около десетина минути от хижата се наложи да пусна челника да свети, защото с тези камъни не се виждаше нищо и много лесно можеш да се пребиеш някъде и точно когато си видях сянката, от лунната светлина видяхме и така жадуваната светлинка от прозореца на хижата и всичко завърши благополучно. 











Хижарката ни посрещна много добре, каза че даже почнала да се притеснява че ни няма, защото ние и се бяхме обадили че тръгваме за там от началото на пътеката. Хижата беше отоплена цялата, чиста, с много цветя, а бе с малко думи коренна разлика с Рай и то в мого положителна посока.











И най хубавото е че имаше топла баня с много вода. Идеално ! 
Е нямаше Wifi, нито пък обхват на телефоните, но даже е и по добре така, напълно далеч от света. 
Последва приятна вечеря с вкусна гъбена супа и разни наши неща, нали знаете че каквото си донесете това ще ядете из хижите и приятно уморени, но преизпълнени с емоции се насочихме към леглата. 


К Р А Й 

четвъртък, 12 март 2015 г.

Честит имен ден и на Рай ското място - ден втори

Ден втори започна късно през ноща с първите мартенички, които си разменихме с групата. Настъпи първи март, и поредния и най къс месец на годината се изниза от календара.
Когато се качихме в стаята, в ранните часове на деня, печката отдавна беше изгаснала и температурата беше сравнително ниска, но с хубавия ми спален чувал и даже едно одеяло отгоре, не почувствах студа. Но да ви кажа, за през зимата в тази хижа си е студено, така че имайте го в предвид за в бъдеще. 
Както се знае за планината, човек се наспива бързо при голяма надморска височина, и тук също стана така. Когато се събудих към седем почти имаше изгледи слънцето да се види, а в долината на Калофер се образуваше пелена от мъгла, която обгръщаше всичко. В един момент си помислих, че ние сме избягали от мъглата и сме над нея за целия ден, но уви след няколко часа през, които пихме кафе и закусвахме всички гледки просто изчезнаха. 








И всичко потъна в мъгла, имах някакви планове за други снимки, с други ракурси, но освен бяло нямаше нищо друго.
Към единадесет групата, бе вече строена пред входа, и чакаше нас, като най бавни, да се натуткаме и тръгнахме по дългата снежна пътека през гората. Онази с многото сняг, вчера си мислех, че слизането по нея ще бъде кошмарно, с достатъчно възможности за подхлъзвания, но при по внимателно гледане в краката, както винаги правя аз, нямаше големи проблеми и може би след около 40 минути се озовахме на долната земя.


Това е предупреждение за тези, които изкачват последните 1-2 километра от пътеката, а ние си седнахме на пейките за почивка от първия етап на вървенето. Някои даже пиха, като Тошко даже пиха бистра и студена планинска водица. 


От тук нататък следва плавно спускане по горска пътека. Забравих да спомена, че мъглата този път беше останала горе във високата планина. 


Общо при преминаването по пътеката към Рай има две чешми, с разкошна студена вода, и двойно повече беседки за почивка и наблюдение на пейзажите, разкриващи се по пътя. Ето я и Мечата чешма и част от по бавната група.



Хората са предвидили даже и медицинска помощ, друг е въпроса, че е по добре да си стои затворена и да не е нужна на никой, просто само да ти вдъхва психическа увереност.



Красиво, нали ? А какво ще е когато тези дървета облекат зелената премяна на късната пролет, разцъфнат цветята . . .


Лееко изкачване, а колко е малка фигурката на Тошко на последното ниво. 




Ей от тази гора дойдохме и продължаваме да слизаме към Калофер, а мъглата отново се опитва да ни настигне и задуши.



Излязохме на поляните и видях моите любими лилави минзухари. Защо ли вчера не съм ги видяла, и аз не знам - май блеех нагоре към планинските върхове, а сега върховете бяха зад гърба ми и мъгливата долина насреща, че ги видях.



Поляните с лилави минзухари из планината винаги са ми били голямото мечта да ги снимам и да ги видя на живо. Е сега с нашите планинарски истории този момент е близо. 
Едно птиченце ми подшушна за такива на Узана, че е по близко до Шумен, така че ще трябва да се направи нещо по въпроса в близкото бъдеще.


Със снимането на малкото минзухари, леко изтървах групата напред, но те като добри приятели ме чакаха безропотно малко по напред.


Другите, любими за мен фото модели - конете, чакаха ни на входа на парк Централен Балкан.


Вече сме близо до колите, последни метри и мога да хвърля неудобната ми вече раница.


И така първата ни разходката в истинската планина с крачкомера приключи. Даже не бяхме уморени, а напротив исках още и още. Просто самата планина те зарежда и ти дава толкова много нови сили, карате да се чувстваш жив и да се наслаждаваш на всяка секунда от живота.
Сега като пиша тези редове направо отново се пренесох там - влажния  и хладен въздух, тишината на природата, нарушавана единствено от лекото ромолене на реката . . .


Край на втори ден