Честит имен ден и на Рай ското място - ден втори

Ден втори започна късно през ноща с първите мартенички, които си разменихме с групата. Настъпи първи март, и поредния и най къс месец на годината се изниза от календара.
Когато се качихме в стаята, в ранните часове на деня, печката отдавна беше изгаснала и температурата беше сравнително ниска, но с хубавия ми спален чувал и даже едно одеяло отгоре, не почувствах студа. Но да ви кажа, за през зимата в тази хижа си е студено, така че имайте го в предвид за в бъдеще. 
Както се знае за планината, човек се наспива бързо при голяма надморска височина, и тук също стана така. Когато се събудих към седем почти имаше изгледи слънцето да се види, а в долината на Калофер се образуваше пелена от мъгла, която обгръщаше всичко. В един момент си помислих, че ние сме избягали от мъглата и сме над нея за целия ден, но уви след няколко часа през, които пихме кафе и закусвахме всички гледки просто изчезнаха. 

И всичко потъна в мъгла, имах някакви планове за други снимки, с други ракурси, но освен бяло нямаше нищо друго.

Към единадесет групата, бе вече строена пред входа, и чакаше нас, като най бавни, да се натуткаме и тръгнахме по дългата снежна пътека през гората. Онази с многото сняг, вчера си мислех, че слизането по нея ще бъде кошмарно, с достатъчно възможности за подхлъзвания, но при по внимателно гледане в краката, както винаги правя аз, нямаше големи проблеми и може би след около 40 минути се озовахме на долната земя.

Това е предупреждение за тези, които изкачват последните 1-2 километра от пътеката, а ние си седнахме на пейките за почивка от първия етап на вървенето. Някои даже пиха, като Тошко даже пиха бистра и студена планинска водица. 

От тук нататък следва плавно спускане по горска пътека. Забравих да спомена, че мъглата този път беше останала горе във високата планина. 

Общо при преминаването по пътеката към Рай има две чешми, с разкошна студена вода, и двойно повече беседки за почивка и наблюдение на пейзажите, разкриващи се по пътя. Ето я и Мечата чешма и част от по бавната група.

Хората са предвидили даже и медицинска помощ, друг е въпроса, че е по добре да си стои затворена и да не е нужна на никой, просто само да ти вдъхва психическа увереност.

Красиво, нали ? А какво ще е когато тези дървета облекат зелената премяна на късната пролет, разцъфнат цветята . . .

Лееко изкачване, а колко е малка фигурката на Тошко на последното ниво. 

Ей от тази гора дойдохме и продължаваме да слизаме към Калофер, а мъглата отново се опитва да ни настигне и задуши.

Излязохме на поляните и видях моите любими лилави минзухари. Защо ли вчера не съм ги видяла, и аз не знам - май блеех нагоре към планинските върхове, а сега върховете бяха зад гърба ми и мъгливата долина насреща, че ги видях.

Поляните с лилави минзухари из планината винаги са ми били голямото мечта да ги снимам и да ги видя на живо. Е сега с нашите планинарски истории този момент е близо. 
Едно птиченце ми подшушна за такива на Узана, че е по близко до Шумен, така че ще трябва да се направи нещо по въпроса в близкото бъдеще.

Със снимането на малкото минзухари, леко изтървах групата напред, но те като добри приятели ме чакаха безропотно малко по напред.

Другите, любими за мен фото модели - конете, чакаха ни на входа на парк Централен Балкан.

Вече сме близо до колите, последни метри и мога да хвърля неудобната ми вече раница.

И така първата ни разходката в истинската планина с крачкомера приключи. Даже не бяхме уморени, а напротив исках още и още. Просто самата планина те зарежда и ти дава толкова много нови сили, карате да се чувстваш жив и да се наслаждаваш на всяка секунда от живота.

Сега като пиша тези редове направо отново се пренесох там - влажния  и хладен въздух, тишината на природата, нарушавана единствено от лекото ромолене на реката . . .

Край на втори ден