Родопска одисея - Безводно - Саръкая

Безводно - едно село на края на света, там някъде високо, високо в планината Родопи. 

Първото ни докосване до това уникално красиво кътче от планината, в което все още има живот бе преди няколко години, когато си направихме екскурзия около язовир Кърджали

И ето ни в навечерието на Великден сме отново там. 

  

Любими места, толкова познати гледки. Ако някой ме пита за място, което никога няма да ми омръзне да посещавам, това е именно тук. Отбивката от Комунига към стената на язовир Боровица и поречието на същата река. 

Гледката към язовира и върховете в далечината е просто опияняваща. Тишина, спокойствие, зеленина, птички пеят и ти си там, на края на света, на края на асфалта, където цивилизацията свършва и започват пътеките, предимно животински, рядко ще видиш черен път, защото такъв не е имало нито в миналото, ни най малко пък в бъдеще. Без обхват на оператор, без интернет, без ток, сам с природата, с гората и с почти напълно забравени и разрушени махали, в които през миналия век е кипял живот...

След като преминахме през бариерата на язовирната стена и надлежно записаха номера на колата ни - такава е практиката, продължаваме по последните няколко километра асфалтов път, който след множество завои и красиви гледки към трудно достъпните скалисти склонове, спускащи се в язовира достигаме до края. 

И ето ни в Безводно, досега си мислех че след него няма нищо, но това е точно обратното. Идеална отправна точка към невероятно красиви и затънтени места на границата между източни и западни Родопи. Има толкова много варианти за няколко дневни походи, далеч от всичко цивилизовано. От тук започват приключенията, незабравимите моменти, за които винаги ще си спомняш с удоволствие.

Това е първото ни пешеходно приключение в Родопите, до сега винаги бяхме на четири гуми. И винаги сме обикаляли само Стара планина - какво да кажа, не може да се съпоставят, и едната е красива и другата, но са много, много различни. Не мога да го опиша, просто трябва да се почувства - духът на дивите Родопи и духът на величествения Балкан.

Винаги съм се прехласвала по тези каменни къщички, с каменни покриви, кацнали по склоновете и гънките на планината. Толкова стари и все още здрави, напомнящи за отминали времена, за отминал живот, далеч някъде назад през годините, май през вековете би било по точно. 

Паркираме колите в близост до джамията, последно наместване на багажа, напълваме си вода от близките две чешми и вече готови за приключения мятаме раниците на рамо. От тук ни чакат баири, и само баири.

Три дни и две нощи из планината. Из забравените махали Саръ кая, Мумджидам, Три могили, Гуне, Шарен нос. Шест човека, заедно в едно незабравимо приключение. 

Това е местния магазин, който работи от понеделник до петък, по два часа сутрин и следобед, поприказвахме малко с хората, пожелаха ни лек път и продължихме нагоре към първата забележителност за този ден - водопада в близост до селото. 

Е преди това се отплеснах да снимам любимите ми къщички. На където и да погледнеш все едни гледки, едни красоти, направо невероятно.

Набрахме известна височина и не след дълго попаднахме в скалиста местност, заобиколена с големи борове и нещо като водопад. Е сигурно, когато има вода е красиво, но ние нямахме късмет с водата. Въпреки, че е пролет само лека струйка мокреше по скалите, но за сметка на това целият пейзаж, който се разкри бе впечатляващ.

Фотографа липсва, ама като не ми се вади дистанционно, уж за да стане по бързо, се получава така. В далечината се виждат последните къщи от селото. А както виждате небето започна да става все по заоблачено, а  плътните облаци не предвещаваха нищо добро, искам да кажа сухо.

След кратката фотосесия, отново нарамваме захвърлените безразборно раници по скалите и продължаваме нагоре по пътеката към връх Чиляка.

Последен поглед назад към селото и близката цивилизация и потънахме в дебрите на планината.

От тук пътеката продължава да катери нагоре, като предимно се върви през борова гора. Има някаква маркировка тук - таме, но ако се внимава трудно би могъл да се обърка човек. 

Ей там е язовир Боровица

А това е поглед на юг- югозапад. В далечината склоновете на планината са потънали в нещо като мараня, която с всяка изминала минута наближава все по близо към нас. Всъщност е дъжд, който бавно ни заобикаля от всички страни и скрива страхотните гледки, които се откриват с набирането на голямата височина.

Повечето вода из Родопите извира от точно такива кладенчета, в които има жабки, тритони и всякакви екзотични животинки, ама те не са опасни. Разгонваш ги и си наливаш вода. А пък който има претенции, ще си я носи от по далеч. Всъщност по пътя до Чиляка има още две чешми, като нашите си, с чучурка, а разликата с това кладенче е само, че в единия случай виждаш какво има на дъното, а в другия, може да е същото, ама просто не го виждаш. 

Дааа, дъждът е все по близо. Поривите на вятъра носят все повече заблудени капки и в някакъв момент просто си заваля. Тихо, приятно, леко, почти като капки от мъгла. 

Наложи се да облечем якета и да сложим дъждобрани на раниците. 

Вече сме на върха, но дъждовните капки, които стават все повече и повече ни принуждават бързо да го подминем и продължим по пътя си, за да можем да се скрием поне от части в гората, където дъждът все още не е достигнал. Малко снимки от върха и невероятната панорама, която се разкрива във всички посоки. 

А това е крайната ни цел за деня - Саръкая - уникална огромна скала, извисяваща се в околността. Преди това се минава през отдавна запустялата махала със същото име. И се започна тотален офроуд. 

Ако до сега пътеката бе сравнително лесно различима, то от тук насетне би трябвало да има пътека - да, но е офроуд - без пътека. На GPS - а следа да, на яве цъ.  

Ако до тук идват да кажем към двеста човека на година, от тук нататък са уникална рядкост. Е ние сме едни от уникално редките. 

Както казах побързахме да се гмурнем в зеленината на гората и навлязохме в дебрите на затънтените и отдавна забравени от хора горски пътеки. Отначало последва доста стръмно спускане в широколистна гора, като направо очаквах всеки момент пред нас да изскочи някоя мечка. Което за щастие не се случи. Толкова разкази бях прочела за тези места и все за мечки се говореше и общо взето бях леко наплашена от всичко това, но наистина приказката, че по голям звяр от човека няма, отново се оказва вярна. 
Общо взето през цялата гора се следва билото, къде просто из гората, къде по едва личащи си пътечки от различни животни. На няколко пъти се преминава през нещо като полянки, от които се откриват гледки наоколо. 

Даже и дъждът се смили над нас и успях да извадя фотоапарата и да поснимам малко красотата, която се разкриваше около нас.

 Саръкая се вижда все по близо. Още малко и ще сме там. 

Поредната полуразрушена къща от махала Саръкая, точно я подминахме и реброто по което вървяхме започна да се спуска стремително надолу към дерето, и тогава разбрахме че леко трябва да се върнем назад и да хванем в ляво по съседното ребро. Даже намерихме и пътечката, някога широка и чиста от храсти, а сега почти не се различава. И даже и вода си открихме. 

Попълнихме водните запаси, защото освен дъжда друг вариант за тази вечер нямаше да има и се шмугнахме в гората да търсим тези легендарни местни мечки.

Следващите разрушени къщи. От по високото се виждаха като напълно здрави каменни къщи, и даже ми хрумнаха мисли, че е възможно да се приютим в някоя от тях, ако вали прекалено силно, но достигахме ли до някоя от тях се виждаше че всичко е измамно и всъщност са много разрушени и даже опасни. С това надеждите ми за покрив над главите ни за през нощта се изпариха. 

В чест на нашето достигане до това красиво и забравено място даже и дъждът спря да се лее, слънцето отново се показа и тази невероятна свежа зеленина блесна в цялата си красота. 

Както ме бяха налегнали някакви мрънкащи и отрицателни мисли, там в гората когато си наливахме вода, за това че сме мокри, намираме се в някакви мечи царства и изобщо нямаме никаква работа там и искам едва ли не да си ходя, то няколко минути след това при тази невероятна красота, която се разкри, това спокойствие и самото ми присъствие в този уникален момент, слят в едно с природата изтри всичко тези мои мисли. И всъщност съм благодарна, че бях там - точно в този момент, точно на това място.

Безценно ! ! !

Всички си намериха подходящи местенца за палатките и така първият ни преход приключи. 
Разстоянието от Безводно всъщност не е много - към 8 километра и нещо, но през силно обрасъл терен и много варианти за изгубване на основната пътека се върви сравнително бавно.

Ей от този връх слязохме през смесената гора, имаше и нападали борове и какво ли още не, после достигнахме до скала в дясно, от която се разкри страхотна гледка към местността, и после отново се изгубихме в зеленината на гората. Минахме през къщите, които се виждат и достигнахме до тук:

Съседното ребро, което се вижда в дясно на Тошко е Шарен нос, махала с един жител и за нея ще пиша, и там ще минем но в други ден. 

Естествено, че не оставих Тошко намира докато не отидохме да поразгледаме и тази огромна скала, за която бях изчела всичката информация, а повярвайте ми тя не е много, която се намира в интернет за нея. Някои казват че било древно светилище, но тази пещера която се намира в подножието й, определено е направена от човешка ръка, а колко назад в древността, то никой не би могъл да каже.

Залезът на слънцето бе близо и решихме да запалим огън, хем да се сгреем, хем и светлинка да има срещу дивите животни наоколо.

 Тошко в действие - цял трион 300г да носим, пък да не се използва - не може. 

По едно време отново започна да вали, не при нас, а там насреща, към Кърджали, бе паднала сякаш бяла пелена от силния дъжд, който се изливаше и единствено най близкото връхче в ляво се виждаше. Но при нас не дойде, единствено няколко капки издухани от студения вятър. Планината ни допусна до себе си, и сякаш през цялото време ни пазеше от дъжда и лошото време, показа ни красота си в цялата си прелест.

К Р А Й