Ваканция 2014 - Южно Черноморие и сърцето на Странджа

Така, дойде време за втория разказ от лятната ваканция. Бяхме стигнали до нос Емине, след кратка обиколка продължихме надолу към Бургас.

 Планът бе да посетим античната куполна гробница край Поморие, но поради изключително топлото време просто отминахме кафявата табела, приканваща ни да посетим това забележително архитектурно богатство. Средата на юни, естествено е, сега когато пиша сме октомври и вече е студено и сега отново искам де сме тогава, да е топло, слънчево и свежо, но .... няма до след някой и друг месец. Така че да се стоплим със снимките. Карахме по крайбрежието  без никаква идея къде ще нощуваме, минахме Бургас, Атия, Черноморец, навсякъде застроено до неузнаваемост, хотели, хотели и пак хотели просто ужас. След поредната група от хотели следваше Созопол. Отбихме се колкото да се поразходим, из старата част, но денят вече преваляше и решихме да останем, квартирата беше намерена бързо и с малко багаж се отправихме към централната част на стария град. Където колите са забранени и трябва да стигнеш пеша до където и да искаш. 

След като си отпочинахме малко, гладът ни изкара отново навън, в търсене на спокойно местенце за вечеря. Когато настъпи тъмнината и ноща градът сякаш се промени, - хора напълниха улиците, чуваше се всякакъв говор, руски, английски, български, на всяка крачка някой нещо продаваше. Градът започна своя кипящ нощен живот.

Отпочинали, на другата сутрин се разходихме из пристанището.

И с нови сили се отправихме отново на път към неизвестното, някъде на юг.
Идеята ни беше да стигнем до Царево, пък после ще му мислим и отново на коня, но тези гледки ни оклониха от пътя за малка почивка край морето, малко след края на Созопол.

Това е лошото на южното ни черноморие - няма плажна ивица или ако я има е страшно пренаселена, почти не можеш да намериш едно спокойно и уединено заливче където да се полюбуваш на прекрасната ни природа. 

Продължавахме на юг по асфалта следващ извивките на бреговата ивица в търсене на подходящото място за бивак през идващата нощ. Миханме Приморско, Китен, Царево, Варвара, Ахтопол без да успеем да си изберем поне едно интересно местенце - навсякъде гъмжеше от народ и автомобили. И така стигнахме до Силистар - е бях чела за този плаж разни неща, но никой не ти казва какво е в действителност. Отбивка от пътя с малка табела Силистар, сочеше че трябва да завием на ляво и да навлезем в гората на природен парк Странджа, пътят беше черен, но добре поддържан, след някой и друг киломитър стигнахме до голям паркинг в гората и бариера с вход - 5 лв на автомобил за ден. 

В дясно имаше и нещо като къмпинг с окосена ливада и място да си опънеш палатка, но такива нямаше, само няколко каравани се виждаха в дъното. 

И така насочихме се към плажа, за да успеем да използваме последните слънчеви лъчи на залязващото слънце.

Наистина е красиво, но и цивилизовано, половината плаж е с шезлонги и чадъри, малка част е оставена и свободна, но е пренаселено страхотно.

Има си табелки, душове, заведение на плажа и всичко необходимо за разглезените софиянци идващи тук.

Особено красив залив, сгушен между скалите на Странджа планина

Нощувахме там, а на следващата сутрин газ към любимата гора и планини. Решихме че, достатъчно време сме си загубили из южното черноморие и е добре да се насочим към следващите точки по маршрута ни , а именно село Кости. Речено - сторено, и от Сименорец GPS - а ни показа някакъв път към вътрешността, след кратък разговор с полицаите на гранична полиция стана ясно, че можем да се моткаме навсякъде из черните пътища на Странджа без проблем и без някой да ни обвини в нещо. 

Пътят беше идеален, чакълен макадам, явно достатъчно често използван от граничните за обиколка из района. И нещеш ли някъде по средата гледаме насред пътя група от 7/8 човека, един мъж, жени и деца, бежанците от Сирия, за които толкова млого се говори в последно време. Аз се изплаших, а Тошко като съвестен гражданин се обади на 112, за да ги намерят и отведат. Е това в последствие се оказа, че не е било добра идея, на както и да е.

След срещата продължихме нататък, но тъй като вече беше обяд решихме да си починем и да направим нещо за хапване.

Майстор готвачът в стихията си, а аз обикалям да снимам това онова.

В резерват сме, почти цяла Странджа е резерват, и се ползва с особен статут.

След вкусния обяд отново на коня, съседна табела ни информираше че остават около 5 километра до село Кости, след като стигнахме се насочихме към клюкарницата на селото, а именно кръчмата, кафето, както искате си го наречете. След кратък разговор с местните разбрахме, че няколко бабки имат стаи за гости, след което много бързо намерихме и ние нашата бабка, бившата пощаджийка на селото баба Пена. Тя ни посрещна много добре, настани ни , след което ни насочи към някакъв водопад в близост до селото, и тъй като оставаше някой и друг час преди да се стъмни срешихме да го издирим. Вървите по черния път и след километър и нещо ще го видите, това бяха насоките, в резултат на което забихме тотално в гората над селото, вървяхме, вървяхме и нищо, решихме да се връщаме обратно, защото и реката, покрай която се движихме изчезна някъде назад по пътя. И така на връщане по някакъв начин го намерихме. Е водата е малко, лято сме все пак, но сме напълно доволни от разходката.

На връщане минахме покрай църквата св. св. Кирил и Методи

Слънцето вече залязваше и лъчите му по особен начин осветяваха отсрещния хълм, южно от селото.

 Бабчето имаше невероятно красива градина с най различни цветя и дървета, някои от тях запаметих и аз.

Денят приключи със салата и вечеря под отрито небе в сърцето на Странджа.

Ваканция 2014 - Карадере и Емине

Лятото е в разгара си и дългоочакваната ваканция дойде. Този път изневерихме на Западните високи Родопи и насочихме вниманието си към южното ни черноморие и Странджа. Е поне в началото плановете ни бяха такива, а какво се получи ще видим по късно. 

От мерак по скоро да изчезнем от града, работата безинтересното ежедневие още към обяд в петък казах чао на работата, Тошко също беше приключил и бързо в къщи за последно доприбиране на багажа и нареждането му в буса. И точно сложихме и последния сак, така че да няма как да се размести по черния път за Карадере и започна да вали. Дълго, напоително и доста мокро и хладно, такова време ни изпрати от Шумен, хванахме магистралата за Провадия, а дъждът така и ни преследваше по целия път. Е ще ни върви по вода ! На мен повече ми харесва дъждовното време, хем е хладно, хем се получават и хубави снимки след като спре и слънцето пекне отново.

Някъде преди Провадия дъждът се усили и светкавици и гръмотевици се сипеха около нас, така ми се искаше да хвана някоя от тях в снимка, че пуснах телефона и започнах да снимам през няколко секунди. И естествено упоритостта си има и възнаграждение, след поредната сигурно поне петдесета снимка се получи и това :

Останалия път премина в дъжд, и едва преди Долни чифлик слънцето отново напече, а дъждът се виждаше някъде пред нас към морето, имаше тъмни облаци, които вещаеха че до плажа ще се слиза в кал. 

Точно когато стигнахме до Горица дъждът отново започна да вали, но все пак оставаха само още 5 - 6км до плажа, в резултат на което се оплескахме подобаващо с кал, но така е ваканцията трябва да има интересни и запомнящи се моменти.

Вече паркирани на мястото за бивак дъждът си замина и ние се отдаходме на заслужена почивка.

 Поради лошото време плажът бе почти пуст и безлюден, само палатките показваха, че тук би трябвало да има и хора . . .

На другата сутрин всичко бе изсъхнало и слънцето отново започваше да препича яко. 

След малка разходка към околните ниви, закусихме с макарони и вече нетърпеливи за нови приключения напуснахме Карадере и се насочихме към следваща близка точка по пътя - нос Емине.

За втори път ще ходим на Емине, първия беше преди няколко години - тогава от там започна офроуд разходката Емине - Ком, изпълнена с толкова много преживявания и интересни случки - подробно описана в тази тема : 

http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=34129 

  

И така малко информация - нос Емине е най източната част на Стара планина, носът дели българското черноморие на южно и северно, а също така е и защитен природен обект.

Височината на скалите е почти 60 метра, след което планината навлиза в морето и остават да се виждат само скалисти зъбери.

Ей там някъде в далечината трябва да е и Варна.

Пътят до носът е развален асфалт и чакъл, но не е проблем, решихме да отидем и до самия фар и да разгледаме и там. Покрай пътя някой беше направил интересна чешма, а конете явно чакаха само някой като нас да ги напои.

 Водопоя е нагледно запаметен и се насочваме към фара, в близост до който има и военно поделение, поради което достъпът е забранен.

И така разгладахме доколкото успяхме нос Емине, а и вече минаваше обяд и трябваше да потегляме надолу към Бургас и по на юг, така че на коня и газ.

Това е поглед над село Емона към Бургаския залив и последващото черноморие, но за него следващия път. 

К Р А Й