В средата на януари сме, а времето / метеорологичното / сякаш не иска да става зимно и снежно. На вън е мокро от мъглите, които по цял ден не успяват да се разсеят и обгръщат града в бяла пелена почти всеки ден. Имаме план за неделя да направим дълга разходка из платото, из познати и напознати за нас места. След работния съботен ден правим маршрут на GPS - а с начална точка вкъщи и крайна същата и една полукръгла обиколка по възможно най външния ръб на Шуменското плато. В резултат на което програмата засича цифрата от 27 километра. Ами това е - планът за утре е готов, участниците са ясни - аз и Тошко, с раници и всичко необходимо.
Ставаме по тъмно - бърза закуска с вкусни макарони, сирене и запържен в масло червен пипер и сме готови за път. Времето е както и до сега - мъгла, мокро и даже на моменти припръсква и дъжд. 7.50часа - поемаме към най краткия път към " чупката " под паметника 1300г. България и усещаме първата грешка за деня - пълния томбак . Трудно се върви след като си закусил стабилно преди има - няма половин час - извода е вече закуските да се правят по късно - по време на самия преход.
Макар и да сме се изкачили над града все още сме в прегръдките на мъглите.
Посоката е ясна - скалния манастир над село Хан Крум.
Дори и пролетните цветя са поредното доказателство за изключително топлото и меко време за сезона.
Виждаме първите кокичета, тук - таме из гората, а чувството че пролетта наближава, а с това и възможността за повече излети сред природата, ни кара да са чувстваме прекрасно, въпреки подтискащата настроението мъгла.
Бяло, светло и приказно, гледките са твърде ограничени, но поне пътят е на линия и започваме леко спускане към манастира. За тези, които до сега не са попадали на тази забележителност малко повече информация - за изграждането на скалния манастир е използвана естествена пещера, която е била допълнително пригодена и дообработена за нуждите на монасите. Храмът е изкусно и прецизно изсечен направо в скалата. Манастирската църква се отличава от другите скални църкви в региона с това, че има кохна - полукръгла ниша, намираща се в северната и южната стена на храмовете. Освен църквата има и още едно голямо помещение, което вероятно е било използвано като спално. Скалния манастир е един от най добре запачените скални манастири на територията на България.
Вървим по пътя, който започва да става стръмен и с все повече камъни, носени от дъждовете през есента. Ненадейно пътека в ляво ни накара да напуснем вече труднопроходимия за автомобили черен път и да поемем по малка пътечка, която ни довежда до първата цел за деня.
Но преди това кратка почивка за фото лов на първите пролетни минзухари, окъпани във водни капки. Като малки пламъчета излизат от мократа шума.
Последна насочваща табелка и вече сме близо до целта .
До маснастира се стига по изсечена в скалата вита стълба, която в края си преминава в коридор, водещ към помощенията. Поставени са въжета, спомагащи и даващи на хората така нужната увереност за лесно и безрисково достигане на скалната обител.
Спомням си предишния път, преди няколко години как се изкачих на четири крака, бавно, трудно, рисковано, тогава нямаше такива опори и цялата дейност по изкачването си беше опасно и екстремно преживяване.
Вътре е чисто, бяло и сякаш те приканя да останеш за по дълго - чувстваш се някак спокойно и приятно. Попадаш в някакъв друг свят - минало така далечно и в същото време и настояще, докосваш се до нещо така древно и непроменено от времето и годините.
Даже и калинките са намерили най - удобното място за разположението си - на тавана, точно над олтара.
Още няколко снимки и отново поемаме надолу по каменните перила, макар че ми се иска да останем още в спокойствието и тишината на мястото,но сме пирнудени от времето да продължим по пътя си.
Маглата сякаш става по - гъста и имам чувството, че я виждам как нахлува в помещенията. Всичко на вън е бяло и мокро.
Ей там горе бяхе до преди малко, а сега отново слагаме раниците и по позната пътека продължаваме към следващата цел.
Но първо леко лирично отклонание - няма начин да не запаметя тези красиви скални
" шкембета "
" шкембета "
Много красиви скални творения на природата
Въпреки мъглата гората е свежа и красива, а камъните покрити с зелен, свеж мъх са навсякъде, откъдето вървим.
След доста голям преход в преследване на табелите " Момина Скала " достигаме до много добре изграден, поддържан заслон. Добри хора са направили мястото просто уникално - има шкафчета с различни съдове, поне 6 - 7 скари прилежно наредени до огнището и чакаши поредната мръвка за препичане на огъня, новоизградена каменна чешма и не на последно място снимките на Ботев и Левски - двамата българи заслужаващи най - голяма почит от цялото население на България.
Едно голямо браво на хората сътворили и грижещи се за това място.
След кратка почивка, придружена с лек обяд сме готови отново за път, а табелите за Момината скала продължават да се явяват тук - таме.
На следващия завой има и указателна табела, указваща ни че следаващата ни цел се намира на 30 метра.
Е това беше, вървяхме доста за да достигнем до тази Момина скала, времето е дошло за да я видим. Изоставяме широкия път и по една малка пътечка поемаме навътре в гората, при което след 2-3 минути се изправяме пред огромна скала поставена в нищото в гората, с изсечени каменни стълби и нещо като олтар. Ще кажеш, че скалата е поставена с някакъв хеликоптер на това място, без нищо друго толкова високо и грамадно наоколо.
Чак фотоапарата не може да я обхване, за да я документирам.
Едно нещо не ми хареса - навсякъде е като швейцарско сирене от дупките на иманярите, търсещи поредното несметно богатство, около такива храмове!
За името на скалата се носи чудна легенда - " Горе на североизток от " Бобата ", над непристъпните скали се белеели стените и кулите на българска твърдина. Там живеел местен феодал. Времето течало с обичайната си ежедневност, когато от изток се задали турски орди. Дълго време владетелят отблъсквал нападанията на нашествениците. Крепостта била непристъпна и добре охранявана, но турците успели да влезнат в нея. Дъщерята на феодала, хубавата Параскева, побягнала и се качила на отсрещната висока скала, за да се спаси. Тя отправила поглед към познатите сипеи, към сребърната лента на река Камчия, и от очите и бликнали сълзи. Османлиите я съзрели и се спуснали към нея. За да спаси честта си, девойката се хвърлила в пропастта. Оттогава и до днес скалата носи името " Момина Скала ", а по стръмните и склонове бавно се стичат кристално бистрите " Момини Сълзи ". "
Този път не усетх мястото като чисто, бяло и всяващо спокойствие, а по скоро като опасно, с всичките малки камъни, чакащи да се подхлъзнеш по тях, и да си счупиш главата.
Но сигурно просто си въобразих...
Връщаме се отново на пътя и продължаваме, за момент мъглата се оттегля, и показва насрещния хълм .
Пътят премина отново в пътека и започва плавно изкачване към хижа Букаците.
Минаваме покрай хижата транзит и продължаваме към друг скален феномен - " Окото " и
" Диреклията "
Поради напредващото време се насочваме само към Диреклията . До сега все го оставяхме за другия път, а сега този път е дошъл. След табелка " погледно място Диреклията " поемаме по пътечка през излолиста гора и след няколко минути достигаме до скален ръб, след който по тясна и опасна пътечка се стига до огромна скала с малка дупка в основата.
Входа е тесен, и нямаме желанието да се врем там - не е за нас.
Няколко фотоса и слизаме от долната стана, за да видим големия отвор, издълбан в скалата заедно със скалния дирек, от който произлиза и името на скалата - Диреклията.
А ето и непристъпната скала - по нея ясно личат и каменни стъпала - силно изронени от времето и природните стихии, по които някога монасите са стигали до убежището си - днес почти непристъпно.
На нялко метра надолу е следващата огромна скална маса " Подковата "
Скална обител, подът на която е под формата на подкова .
Поставени са специални въжета, и влизането в нея е лесно и безопасно. Един път стъпил вътре се разкрива разкошен пейзаж към Осмарския боаз, но днес с мъглата гледка просто липсва.
Дупката, през която се влиза в Подковата.
През Окото не минаваме, защото ни остава още около три часа път, а денят е към края си. Следват много кални горски пътища с огромни коловози от дървосекачите, които са навсякъде из платото. Мъглата отново обгръща пътя, по който вървим, а калта е неотменим спътник за дълго време напред. В някакъв момент започват да падат и капки, отначало си мисля че това е от гъстата мъгла, след което капките се усилват и стават значително по големи. Дъждът, за който говореха предния ден метеоролозите е факт, а ние вървим ли вървим... Добре, че вече сме на асфалта, екипирани сме добре и водата не е проблем, просто трябва да вървим по пътя до вкъщи, уморени много, но заредени с положителната енергия на на най голямата сила - природата !
17.50 часа вече сме у дома . Добра разходка си направихме.
К Р А Й